НА РАЗХОДКА ПО СРЕДНИТЕ И ПО ЗАПАДНИТЕ РОДОПИ
Тази разходка по Родопа, третата за годината, осъществихме със съпругата ми. До края на сезона обаче ще има още две - една по светилища из Източни Родопи и една по горното течение на реките, които след събирането си близо до Тешел / в превод Огнен вятър/ носят името река Въча. Красотата на този водосборен район е фантастична, защото тази част на Родопа е била дъно на море, преди милиони години започнало дасе издига. Така от утаената част по дъното му са се образували тези чудновати скали, върхове, ждрела, пещери.
Аз и друг път съм изтъквал в блога си, че Родопа се състои от два основни дяла, Северен и Южен, като вторият е предимно в Гърция. Изключение е долината на р. Доспат. Северният дял на Родопа се състои от три много ясно обособени части – Западен от долината на р. Места до долината на р. Чепеларска /Чая/, Среден, обхващащ огромният /!!!/ рид, отделящ се от вр. Перелик между долините на реките Чая от запад и изворните области на всички реки, които се вливат в р. Арда от изток. Към този дял принадлежи регионът на Смолян, и той много красив. Източният дял обхваща всички реки на Родопа, нливащи се в р. Арда, според мен най-великата бъбталска река, след нея поставям Искъра.
Всеки дял на Родопа има своята красота и история, защото планината е огромна. Тя спада към младонагънатите планини. Принадлежи към Рило-Родопския масив, но и това понятие не е пълно. Пирин е продължение на Рила на юг, което означава част от този масив, като продължение на Пирин се явява планината Славянка, която спуска два могъщи рида, достигащи до Бяло море. Това е масивът, част от който се явява и Рилородопският. Благодаря на Господ, че ми даде сили да упозная в значителна степен това огромно планинско чудо. Десетки години на организирани екскурзии по Родопа или посещавайки планината за да я упозная аз се запознавах с нея, но този процес не е завършен. Ако имам още дни и сили, ще го продължа…
Разходката тази година бе предимно с автомобил, но и доста ходихме. Първата долина, която посетихме бе тази на реката Дермендере, която отводнява един от най-красивите ридове на Родопа, Чернатица. По този долина се намира село Храбрино. Старото му име бе Сотир, свързано с вярата на християните. След Деветото селото придоби същият статут, какъвто Бояна край София – най-първите от властта си направиха вили по тези места и за да са близо до биринджиите си и когато те почиват, същото сториха и техните приближени. Разликата е, че Бояна е едно сенчесто, подобно на гробища място, а това тук е просторно, слънчево. Но къщите тук са по-скромни, няма ги трите блоци на Междуречки, на Тато, разните им внуци и доксан докус боклуци. Доксан докус на бълтарски означава 99. Строежът на вили в Храбрино продължава до днес, като те се строят все по-високо по стръмните скатове на планината над селото. До тях достигат частни пътища, какъвто има видният български бизнесмен до мутробарока си, застрахователият Алексей Петров от помашкото село Бабино до Тетевен. Вече има и частни села, ще опомена някои от тях.
Да посетим резервата Тъмраш във време на чума по свинете няма как да стане, не се и опитахме. Там сме били доста пъти като туристи, а аз като турист инок отделно много пъти. Слизайки вечер към селото, където нощувах при един воловар, с мен към селото слизаха и мечките, тогава питомни, защото по това време им даваха храна. Имам още планове за Тъмраш обаче, защото преди тридесетина годиини по време на изверването спасихме гробен камък на много висш тъмрашки духовник като го скрихме и така не бе смлян на чакъл. Паметникът е кръгъл с надписи на арабски и завършва с чалма. Помня къде го скрихме и имам планове да го прибера, сега имам голяма кора, това е исторически паметник. Сам няма да мога, дано да успея и това. Тук напомням, че полк. Ангел Вълчев от с. Лилково посвети живота си в търсене на истината за Тъмраш и тъмрашлиите като написа много силна книга, с която изчисти името на тези помаци, станали символ на злото не само около Априлското въстание. Днес от Тъмраш са останали само развалини, конака му, конющната към низамите, разположении в селото, чешмите му и трите гробища с почупените по време на изверването каменни символи от Бригадите с чуковете на ДС.
Селото, където се задържахме доста време бе Ситово. Тук всичките села с изключение на някогашния Тъмраш /местните хора го наричат Томраш/ са християнски. Интересен е надписът на скалата под с. Ситово, за който се твърди, че е от времето на траките и че е разчетен. Аз се съмнявам в достоверността на това твърдение. Надписът е направен на една скала, като над него има така издялана скална стряха, че той е абсолюгно недостъпен за вода, която да го размива. Около надписа скалите ми прилиичат на тракийско свято място, но другаде от този тип не съм срещал. Има и пещера наблизо, малка, има и място от което да е проповядвал свещеникът.
Ситово има много голяма църква, но хора тук почти не са останали. Има една жена, който е мстна и подържа духа на това място, има и още няколко семейства стари хора. Има подържани къщи, които се обитават през лятото, тук е прекрасно. Има и нови вили. Прекрасни каменни къщи се продават на безценица. Ще публикувам една в блога си както сторих с една къща-крепост над с. Безводно. Процесът на превръщане на прекрасните места на страната ни в ничия земя не спира. Стремежът на хората е да се пресеелят по градовете, където има все пак някакъв поминък. До този гибелен за страната ни процес доведе отнемането на собствеността на хората, който грози съществуването на България като държава не след много дълъг период. Едва ли има друг народ, комуто територията на страната не само да му е непотребна, но и да му пречи. До това доведе 45 годишното ни газене от руския ботуш – разруха на икономиката и инфраструктурата на страната, усилия, хвърлени на вятъра, разруха на ценностната система на българина.
До селото има останки от византийската крепост Щудеград. Параклиси има много. Мисля, няма красиво място около селото с извор и там да няма параклис. Будна е била вялата и духа на хората тук до колективизацията. Тук е имало ятаци на отряда „Антон Иванов”, но след Деветото останали живи партизани са се върнали в селото и са нарязали жив на парчета пред седемгодишния му внук един дядо.
Второто село, което посетихме бе Лилково, селото на полк. Ангел Вълчев, една личност, направила много за своя роден край. Аз се запознах с него в редакцията на сп. Родопи, когато книгата му за Тъмраш бе готова и отделни глави Хайтов поместваше в списанието. Това списание бе много ценно, то бе мост между периферията Родопа и България, прехвърлен от един изключително умен човек, Николай Хайтов, уловил духа на родния си край и го увековичил в творчеството си.
Село Лилково се състои от едно голямо село и една по-ниска махала преди него, Брезовица, където е живяло семейството на Ангел Вълчев. Рид разделя това село от с. Ситово, рид прехвърлян от учениците от с. Ситово до 8-и клас през учебната година, защото училищеето е било там. Село Лилково е на височина 1400 м. и се явява най- високото село тук, а за да достигнат до него учениците са прехвърляли рида между двете села, който е още по-високо. Тук ще дам една информация за селата по Родопа, разположени на най-голяма височина. Двете най-високи села, днес обезлюдени са Чамла и Мурсалица, на 1700 м, следва Манастир, на 1550 м. и Лилково на 1400 м. Ситово е само на 1200. Има и нещо друго обаче, тук напр. на 1000 м. н. в. природните условия са едни, на Балкана обаче са много по-сурови. Пред очите ми е природата на Светиниколската планина, не много висока, но полюс на студа и бурите за Балкана.
Село Ситово е в затворена долина, към Чернатица се вижда само ако човек е на някой рид над селото. При с. Лилково обаче гледката е много красива. Вижда с рида с върхвете Върховръх, Модър, двата Персенка. Голяма красота! Долина – отромна, красива – разделя селото от този рид, един от най-красивите на Родопа. В центъра на селото има площад и огромна църква, която се подържа. Постоянно живущите тук хора са повече отколкото в с. Ситово. Лилково е чудсено място за почивка, има къща за гости, от което може да се предприемат еднодневни преходи по дивния дял Чернатица. Ако бяхме нормална държава и нормални хора в нея, тук става за туристически комплекс по подобие на тези в Австрия, Италия, Швейцария. Дано и други освен мен знаят това, но да могат и нещо да предпремат.
За изходна база по-на юг по р. Чая си определихме с. Хвойна, едно централно село на разклон към селата от двете страни на р. Чая. Хотелът бе на едни възрастни, изключително интелигентни и приятни хора. През това лято нощувахме в с. Гняздово, където къщата за гости се стопанисваше от друга една изключително приятна и интелигентна дама. Дано да им върви бизнеса, защото този бизнес е много рисков и конюнктурен. Ако Радев направи служебно правителство, благодарение на което Путин още вднаж да окраде България, всичките тези хотели, къщи за гости, скибази и др. стават недостижими за възможностите на хората. Дано да не сме забравили инфлацията по времето на Любен Беров, когато спестяванията на хората бяха откраднати, а после България бе разпарчетосана и харизана на тоя и оня, ще стане дума и за това по Триградско.
От Хвойна посетихме Родопското Търново, село Орехово. И това село е с минало, но в неего живеят постоянно хора. Близостта със скицентровете тук е причина хората да имат тук вили. Има и доста къщи за гости - интелигентните хора могат да почиват тук вместо да нагушват с парите си мързеливите гърци наблизо и да лежат като морски слонове по плажовете им. Почивката е творчески процес. Разликата примати ли си „почиват” или хора, които през почивката си търсят красотата на пиродата, която да съхранят в себе си и да претворят после в ежедневието си е голяма. Тук освен красотата на Родопа има и много възможности за разходки. Около Орехово има много параклиси, като причината според мен е, че след Орехово започват помаците, първото село е Богутево. На границата между помаци и християни опитите всеки да покаже, че е по-велик от другия е причина да се подържат духовните им паметници и да се строят нови.
Орехово е изходно село за прекрасни маршруги към Кабата, Скалните мостове, Персенк. Тук срещнахме доста туристи, дошли в Орехово с точно такава цел и това ми направи много приятно впечатление.
Време за Павелско и Пашалийца не остана, но с тези места сме запознати от предишните години. Макар и много добре запознати с Чудните мостове, невъзможно е да сме наблизо и да не ги посетим. Те са един от символите на Родопа подобно на Турлата и на Кемеровия мост над Девин. До тях има и едно друго чудо, селото За/д/бърдо.
За Скалните мостове – така се казва местността с хижата, а старото име на Чудните мостове е Каякюпрю – се отклонява път покрай долина в която вода ту се появава, ту изчезва. Изкачването е доста продължително, красотата – голяма. Според мен най-красивоото място на този път е когато се достигне пред Бърдото. Това е вр. Камък, зад който е с. Забърдо. От с. Оплетня към Пършевица огромните върхове на Врачанската планина не са така внушителни както този великан, който се заобикаля от ляво за селото или от дясно за Чудните мостове. В стръмната част на този великан живеят диви кози, единствените в Родопа.
С приближаването до този великан гледката към него става невъзможна. Под него има разклон. В дясно по лошо подържан път се достига до Мостовете. Там има през лятото цял град от заведения, хижа, хотел, маркирани пътеки до двата моста. Уточнямам предварително, че единият мост е двоен, състои се от Голям и Малък мост, като по големия преминава доста сериоозен път, за когото нямам убедителни доказателства, че е римски.
Реката, идваща от към двата Персенка влиза в един пробит въртоп и преминавайки под два от мостовете навлиза във втори пробит понор, от който влиза във висок отвор и по път в скалите излиза отново някъде си надолу. Има маркирани пътеки, които отвеждат долу до двата моста. Големият е с прозореец към небето, красотата на Малкия обаче ме вълнува повече. Божии дела. Прпуск е, че по скалите няма пригодена пътека до втичалото на реката, минаваща под двойния мост.
Долу под мостовете е една красота, горе на моста е друга. По големия мост преминава пътеката за двата Персенка. Има една снимка от миналото, възрастна жена с магаре, натоварено с нещо, тя ходи пред него, преминава по моста. За мен тази снимка е ценна както картина на голям художник.
Има и втора екопътека, която достига мястото над изчезването на реката в скалния отвор след вторя пробит въртоп. Фантастично!
Близкото село Забръдо е доста интересно, там живият помаци. Те по нищо не се различават от християните, в селото им няма джамия, няма и църква. Такова друго село няма. Селото е доста голямо, има излъчване на помашко село – с много големи къщи, за съжаление изоставени след грубия строеж. Липсата на поминък в това село на височина поне 1200 м, разположено сред два рида е резултат на отнемането от идиотите на имотите на хората и причината хората да търсят работа във вътрещността на страната и по чужбина. В селото идват млади хора с децата си през лятото, но тук преобладават въэзрастните с осигурен доход – пенсиите, нито една от които не надвишава 200 лв. Пенсиите на възрастните хора и детските при циганите, това са най-сигурните доходи в страната….
И това село подобно на Орехово донякъде напомня за гр. Търново. Има къщи по 3-4 етажа, на които гърбът е опрян в планината, толкова стръмно е мястото, над тях има други. Много къщи се продават, мястото е прекрасно, но катурването на живота в страната след окупацията ни от двукратния ни освобидител и мекеретата му и до днес във властта - цитирам само президента ни- фърлят пятно върху таз картина красна и тургат кръст над бъдещето й…Проклети да са предателите български, подкрепниките и поддержниките им!!!!!!!!!!
Преходът продължи на следващия ден към Каньонът на смолянските водопади и каскади. В Чепеларе не спряхме. Съжалявам, че не посетихме палетника на най-великия чепеларец, Васил Дечев. Той е запалил искрата на краеведчеството по Родопите, като негов продължител на делото се явява свещ. Констанин Канев, духовния отец на Средните Родопи. Към тези хора принадлежат още много други – Ангел Вълчев, Николай Хайтов, но този е със статута на Хайдн при класиците в музиката. След като преминахме по Роженските поляни спряхме в с. Момчиловци, с което съм свързан емоционално заради приятелството ми с отец Канев. Преди две години там честваха 100 години от рождението му. Аз съм писал за него в блога си. Не казвам, че за мен той е много велика личност, това е светата истина.
Селото докато нарастваше постоянно, сега в него тече обратният процес. Въпреки това то е пълно с млади хора и деца. Един пример, който ще цитирам, той важи за всички хора от този край:
Бяхме седнали в едно открито заведение преди да влезем в църквата, защото преди да посетя гроба на отеца в двора на църквата ми трябваше малко време. Една майка с бебето си в количка си тръгна, но видя, че скамейка пред една маса не е симетрично поставена. Спря количката, намести масата както трябва да бъде и си продължи пътя. Дали едно момиче от съвременните, тип китоловка, тръгвайки си от заведение ще направи същото. Научени на ред и на труд хора…
Каньонът на водопдите и каскадите в Смолян е много интересно място. Посещението му стана възможно след реализирането на програма по линията на ЕФРР, който заплати почти всички разходи по изграждането на екопътеката. В голяма степен това означаваше разчистване на римските пътища по двата бряга на реката, но и още доста работи като стълби, мостове и др. До този каньон се достига по Мугленската река, където тя преминава през квартал Средок. Реката с водопадите е странична, слизаща от масива на вр. Перелик. Преобладават каскадите, представляващи плъзгаща се по силно наклонена скала вода, нещо много красиво. Има и малки водопади, но два са доста големи и много красиви. Единият е с чаша във форма на сърце, в която водата пада. Имената на водопадите са неподходящи, единият е наречен Орфей. Неподходящо в случая е наименованието водопад, защото в Родопите не се казва водопад, а падало. В Централен балкан пък – пръскало.
По обгледните места има оборудвани с парапети места за оглеждане наоколо. Има какво да се види - предимно карстови скали с чудновати форми. Екопътеката е така направена, че да направи клуп и да се видят нови красоти или същите от друг ъгъл.
Денят свърши, бяхме последните посетители, а хора през деня имаше толкова много, гаче ли Нинова ще произнася реч на Бузлуджа. Имаше напрежение у мен, защото бяхме сами, а тук гъмжи от мечки. Съседът ми по вила тук срещна мечка, падна върху една морена и едвам остана жив. Вместо мечка обаче видяхме сърничка.
Пътуването за Триград през седловината Ешеккулак /Магарешки уши/, после през Широка лъка и Тешел е приказно. Природата тук е много интересна с тези черни борове китайски тип – вместо с остър връх, образуват чадър над тях. Скала, цепнатина, китайски бор. След Тешел се навлиза в ждрелото на Триградската река. Доста притеснително е да се пътува през него, защото на места пътят е еднолентов. В тунела обаче две коли се разминават. Има едно отклонение от този път в ляво при Османовия вир. Там идва река Чаирска, с природа, каквато друга като нея в България няма. Нагоре по десния бряг на р. Чаирска има стар път за с. Чамла, целият район на който е станал собственост на Александър Божков в резултат на заменка. Няма по-красиво мяста за разглеждане на вр. Перелик и района на Родопа тук от това село, чиято гора наследниците на Албош искат да секат с мотиви, че тя си е тяхна и могат да правят с ня каквото си искат. А тук расте бяла мура, в която гора зимуват всички животни. Напочням, че селото е на 1700 м. н. в. Бяла муря по Рила сече и царо. Хората се противопоставят на това евентуално екопрестъпление, дано да го предотвратят. Ако от мен зависи как да се постъпи с хората, изязяващи такива претенции към сисипване на природата ни, предлагам като кажат какво искат да ги отстрелват преди да са довършили мислата си. Защото това не са хора, а изроди, подобни на кърмчиите на държавите, които нищо не могат да произвеждат, а само ракети, насочени в мирна закана към врага, който носи война /б. м. страните непримати, нормалните/.
Триград е известен с жестокостите на башибозуците му / нередовните войници, отговарят на сръбските паравоенници/, които съвместно с барутинци са извършили клането в Батак. След това има Тъмрашка република, после Траградска, въвеждам и още понятия, помакът Ахмед ага Барутанлията, помакът Асан ага Триградлията.
Село Триград е сред фантастична местност. То е зградено от три страни с планини. Още по времето на соца тук идваха доста туристи заради красотата му и заради пещерага Харлогата /Дяволското гърло/. Нагоре по реката също е много красиво. Най-красивото село е Водни пад, днес частно село на висши юристи. Там вече нкой няма право да пътува, то си тяхно. Хората казват, че юристите ползват този статут за да избиват дивеча.
Друго село тук в Триградското корито е Жребово, намиращо се до скалния феномен Кантарева кукуда /топуз на стар кантар с хоризонтална скала/. Най-високото село тук е Кестен. А какви рекрасни маршрути от с. Триград към с. Мугла има, към с. Кожари, по околностите на селото. Тук по скалите около Триград расте билката Мурсалски чай. В селото има един голям римски мост, който удържа на водата през 1965 г, повлякла хиляди куб. м. трупи кам Харлогата, където те изчезнаха. Какво ли отромно нещо, пълно с вода има под селото? По-малкият мост е направен от различни по цвят камъни и е наречен Шареният. Местни интереси са причина пред моста да има телена ограда, но аз съм спецализиран срещу такива простотии – пътувам с едни украински секачки от преди 1989 г. на които никаква мрежа или бодлива тел не може да попречи да си пропававя път. Ще ги приложа и тук, ако има следващ път, няма да забравя. Колко пъти съм отсядал тук като турист инок и макар и упознал всичко, тук ми се идва пак.
Интерес като културен паметник в региона е джамията Султанайшеджамиси. Тя е под с. Гьоврен. Тук е загинал при завладяването на тези места братът на султана. Султанът отпуска пари на вдовцата му и тук се построява джамия на нейното име. Покрай тази джамия възникват турските села Дьовлен, Гьоврен, Грохотно и по-късно Борино. Още само едно турско село има в Западните Родопи, Ново село до Батак, а Дьовлен вече е град и се нарича Девин, в който преобладават помаците. Останалите три села тук са чисто турски, като Гьоврен расте и расте и вече е по-голямо село от Грохотно. Като отправна точка за туристически преходи Гьоврен е много удобно място в посока на рид, който е много висок. На него има резерват Казаните и най-високото село в България, Чамла. Голяма красота.
Кръчмата в Гьоврен е пълна, там отсядат строителните работници по Европа. Когато привършат обекта си в изчакване на повикване за нова работа, те са през голяма част от деня тук. Парите от Европа се влагат в строеж на нови къщи. Гурбетчиите издържат семействата си тук, селото расте като къщи и хора, пълно е с деца. Ние влязохме в магазина, обслужващ кръчмата, където работеше една кадъна, като мъжът й помагаше – с толкова хора тя не може да се справи. Като видяха гости в селото, надявам се да изгреждаме интелигентно, продавачката се посмути, остави другите клиенти и ни попита какво желаем. Купихме си нещо, тя грижливо постави покупката в плик, аз й казах: Берекет вересим /благоддаря/, което още повече я смути, но й сана приятно и отговори подобаващо: Моля, моля…
Където съм аз гледам винаги да има джумбуши.
От Тешел в посока на Буйново и Кожари започва ждрело, едно от най-страховитите в България. Какво се вижда от него като се излезе изпод скалите не мога да опиша. Направих стотици снимки. При разклона за с. Ягодина /старо име Балабан, означава по-голямо село/ ждрелото свършва. Тук е изключително красивата пещера Ягодинска, втората по красота в Европа. Тя дълга към 14 км. и е била подземеен път на реката Въча. След земетръс водата е поела по днешния си път. Пещерата е много красива, пригодедна за посещение е само на около килиметър и малко, като за целта са прокопони два входа. Естетвеният вход е бил жилище на праисторически хора, оставили три пласта следи от тогавашната култура. Над естествения вход на пещерата расте билката Безсмъртниче, наричана още Силивряк или Хаберлея родопензис. Твдърди се, че това е единственото растение, преживяло ледниковия период. Има го само още над Бачковскя манастир.
За красотите около с. Буйново не остава време. Скална приказка, шега на карста, така наричам тази долина на реката, която се счита че дава началото на Въча. Тук след 1989 г. едни пиянища ни пратиха граничари, защото ни вмениха че сме престъпници, но набързо се разбрахме с екипа с джипа. На въпроса къде сме тръгнали като им описах маршрута към с. Чамла с всички имена на скалите, изшилени над р. Чаирска, местата на махалите, макар и някои изоставени, снеха недоверието си към нас. Защото те си познаваха техния район, а за тези места бяха само чували.
Връщането към София извършихме покрай язоврите Тешел, Доспат, Широка поляна, Голям и Малък беглик. Минахме през село Борино, където мислех да пием кафе в центъра на селото и да помолим кръчмарката да ни доведе Карадайъ – най-първият селянин - да ни го покаже. Село Борино се намира високо на седловина, разделяща долините на река Въча и на река Доспат, подчертавам, че едната река тече на юг, една на север. Природната красота на Борино – 100% турци – е забележителна. От селото може да се достигне до красотите около с. Чала и вр. Видениица, до високите плата на Девинския дял на Родопа, опасна пътека от който слиза направо в Девин.
Научихме, че така, както красивият регион на Чамла е станал собственост хна Александър Божков, сега по различна схема землището на с. Чала е придобита от роднини на Карадйъ и с пари по европейски програми те са построили там палати. Ще отида в Чала още това лято. Дано да пускат все още, а да не връщат както охраната на адвокатите на частното село Водни пад. Разрязване на баницата България и подаряване на парчета от нея, преди от джуревеца Иван Костов на Ал Бош и другите хубавци/крадци, сега подаръци се правят на депесебиринджиите. Аз писах вече, по Кърджалийско депесебиринджиите изкупуват всички земи около заплануваните места за магистрали и пътища по 9 стотинки за кв. метър. Писах и кои се избират за депесебиринджии и какъв документ подписват със заказчиките си, които ти путканват и после кандърдисват да станат такива. А говорим, че вече нямало задкулисие.
Има доста голяма промяна в картината по Западни Родопи. Построени са доста къщи за гости, малки хотели, на всички отправни за планината точки, където има забележителности местни превозвачи с джипове предлагат да извозват туристите. А туристите”, пища ги само с една кавичка, защото не са точно такива, наистина хса много. За пещерата Харлогата няма къде да се паркира, за пещерата Ягодинска пътят е праблем да се измине. Туризмът става част от поминъка на хората тук и е добре тази тенденция да продължи. Лошото в случая сме самите ние. От Европа подкрепят финансово различни програми за развитие на туризма като САПАР, ЕФРР, ФАР, ФАРОС и др, но нашите големи биринджии, съвокупляващи се мошенически способами с малките и местните мутри крадат от тези пари с всичките си телесни отверстия. С парите за развитие на регионите, те строят за себе си или за родата си, класически случай е Карадайъта. Това е промяна на базата, която Европа ни предоставя за да се развиваме, нещо като вариант на програмата ФАРОС, побългарена на програма ФАЛОС. Частни села и околностите им, заменки и проститутщини, коя некорумпирана държава би търпяла такова нещо.
Прави ми впечатление, че посещаващите тази част на планината са насочени тук в резултат на рекламата. Кой не знае за Ягодинската пещера или за Перперикон в Източни. Дано докосналите се до тази красота да потърсят по-сериозни контакти и с други подобни на посетените места. Првеждам пример с двореца на Орфей, хиперпопулярно място. А защо от него няма маркировка до съседните нему светилища, които са много десетки и са съвсем наблизо.
Алъшверишът обаче по тези места през летните месеци върви. Къщите за гости, хотелите, всичките места са заети, ресторантите вечер са пълни. И още нещо е важно, децата вместо над телефоните си, които ги опростачват са сред природата, изразходват енергия, което е необходимо за тях.
Дано този прекрасеен край на България започне да се посещава за сметка на плажовете на мутрите по Черноморието или за сметка на плажовете по Гърция, отвъд Триград, Смолян, Кирково. Да се инвестира в страната е инвестиция в бъдещето.
Хайтов на времето се бореше да прехвърли мост между периферията на страната, Родопа, и вътрешността й.
Дано това да се случи.
но предния ден е имало инцидент с Дялан Пеевски. Заклещил се между два сталактита където пътеката е тясна. Едни отзад го бутали, дреги отпред го теглили, оклещили го от теснината. Той се развикал, но няма как да се върне, продължил. Едно метално мостче обаче се огънало, едва не паднал от него, акъла си изгубил. На излизане казал: Ананъ кодумуну, сикиме бабанъ и се качил на джипа си. Но неприятностите за него продължили н Тешел. Горските власти спряли джипа му, защото го помислили за думуз, изкарали го от джипа и го дезифенкцирали.
Мисля, Дяланчо няма повече да дойде тук..
